ПЪТУВАНЕ ДО ДОМА

ПЪТУВАНЕ ДО ДОМА

700 375 Ана Вълева

ДЕТЕ, КОЕТО ДА ОСТАНЕ

Имало едно време бездетно семейство. Години наред молили да им се роди дете, но небесата все не ги чували. Един ден в селото им е пристигнала вещица. Поколебали се ден-два пък отишли да дирят помощ от нея.

Старицата ги оставила да си изплачат мъката и им рекла:

– Вземете тази ябълкова семка. Посадете я по новолуние. До следващата нова луна ще поникне дърво и ще роди една ябълка. Тогава, жено, трябва да я изядеш, ама нищо да не хвърляш. И ще имаш дете, което да остане. Айде, по живо, по здраво!

Поблагодарили безплодните на вещата жена и се прибрали у дома си. На следващата нова луна сторили както им рекла тя и след три дни в двора им поникнало дърво, а като започнала да намалява луната отново в клоните му започнала да зрее една ябълка. Когато луната изчезнала ябълката била готова.

Жената я откъснала, започнала да преглъща всяка хапка с молитвата за дете, което да остане. Изяла парчетата с все семките и сдъвкала дори жилавата дръжка. Но без да види, още докато срязвала плода, една семка се изтърколила и паднала под масата, та между дъските на пода.

Станало както им рекла вещата – жената забременяла, родило им се момченце. Стоян го нарекли, да остане. Радвали му се и го пазели като писано яйце.

Но момчето било палаво като вятъра, на място не го свъртало. Търчало по двора, катерело се до самия връх на ябълката, на покрива, та върху комина. Било любопитно, зачезвало без да знаят къде се е дянало и се връщало с ожулени колене и лакти и разказвало какво имало отвъд нивята, в околните гори, отатък билото на планината…

Родителите се поболявали от тревога, но сърце не им давало да накажат единствената си рожба. А момчето растяло, превърнало се в млад мъж, който все повтарял, че му е тясно в това село, че има толкова свят да се види. Родителите му решили да го оженят. Избрали му лична мома, хубавица. Надявали се така да го задържат в селото, при тях да остане детето им. Като узнал какво му кроят, Стоян решил да избяга. Една нощ, по новолуние, той събрал в едно вързопче няколко най-нужни вещи, промъкнал се навън, докато родителите му спели, и хванал по широкия бял свят да си дири щастието.

СТОЯН ТРЪГВА ДА СИ ДИРИ ЩАСТИЕТО

Вървял цяла нощ в тъмното, без да знае накъде отива. Само да е по-далеч от родното село, което го задушавало.

Призори се намерил край една колиба и решил да почука, да помоли за чаша чай и напътствие.

Отворила му същата старица, която някога дала илач на родителите му и се усмихнала под мустак.

– Влизай, влизай. Чаках те.

Стоян се позачудил, но като го лъхнала топлината от вътрешността на колибата, влезнал.

– Не те свърта на едно място, нали? По света искаш да скиташ, щастието си да дириш. – занареждала вещата – От тук все на изток ще вървиш, девет дни и девет нощи, за почивка няма да спираш. Ще стигнеш до един град с пристанище и там ще търсиш кораб, с червен нос. Вземи ей тази ябълкова семка и каквото и да става не я губи, като ябълката на окото си я пази. Животът ти е в нея, щастието ти. Айде по живо, по здраво!

Смаян, Стоян не можал да обели и дума. Старицата го изтикала навън и хлопнала вратата подире му.

Поокопитил се Стоян и хванал да върви. Направил както му рекла, крачил без да спира девет дни и девет нощи и стигнал до пристанищния град. Намерил там кораба с червен нос и потърсил капитана.

Изслушал го той с натъжено лице и му рекъл:

– Върви си, момко, обратно. Щастието си няма да намериш, само смъртта.

– Не тръгвам обратно! – отсякъл Стоян – Там от дето идвам, всеки ден беше смърт. И жена ми бяха стъкмили да ми се обеси на врата като воденичен камък, да се затрия от бачкане. А аз света искам да видя! Да скитам! Какво има там, отвъд хоризонта? Кой живее там? Как битуват? Вземи ме на борда, пък ако ще да ме вземе Черната!

Поклатил глава капитанът, пък склонил.

СТОЯН И РАЗБОЙНИЦИТЕ

Още на следващия ден корабът отплавал и Стоян с него. Не можел да се нагледа на чуждоземските пристанища, на които спирали. Дивял се на дрехите, които хората носели там, на формите на къщите им, на растителността. Опитвал местните гозби и си мислел: „Ей за такъв живот съм си мечтал!“.

Станал опитен моряк, възмъжал и съвсем забравил малкото селце, от което избягал, родителите си и всичко предишно.

Един ден наближили земя, но капитанът наредил да не влизат в пристанището. Пуснали котва далеч от брега и приготвили лодка с гребла. Стоян, който вече бил станал дясната ръка на капитана се натъкмил да се качи с него, но той му рекъл:

– Ти остани на кораба. Този град е опасен, а ти си твърде млад да си загубиш живота.

– Аз не се боя! – казал Стоян – Искам да дойда с теб!

– Градът е във властта на главатаря на банда свирепи разбойници. Той е умел с всяко оръжие и никой не може да го победи. Който е влязъл в схватка с него, е загинал. Затова хората са се научили да живеят с преклонена глава и да дават на главатаря каквото поиска той или бандата му. Аз знам как да бъда покорен, на очи да не бия. Затуй аз ще ида, ще свърша каквото имам за вършене и ще се върна преди залез.

Стоян се престорил, че ще го послуша, но едва що капитанът се поотдалечил с лодката, скочил във водата и заплувал подире му. Плувал що плувал, но тъкмо понаближил брега и чул шляпане и тихо хленчене. Поспрял се Стоян насред водата и се заоглеждал. Видял опъната на колове голяма рибарска мрежа и му се сторило, че от там идва хленченето. „Я да ида да видя да не би някое хлапе да е влязло по-навътре в морето пък да се е оплело в мрежата.“ Доплувал Стоян до там и що да види? Не дете, а костенурка се дърпала да се измъкне. Като го видяла, костенурката проговорила с човешки глас:

– Помогни ми, момко, спаси ми живота! Ако ме оставиш тук, довечера ще ме направят на супа и ще ме поднесат на Главатаря. Млада съм за такава участ!

Смилил се Стоян и разплел мрежата, а костенурката, от благодарност, му рекла:

– Ако срещнеш Главатаря на разбойниците, да знаеш, че силата му е в пръстена с рубин, който носи. Той е вълшебен. Който го сложи, става майстор на всяко оръжие, което докосне и докато го носи, е непобедим.

Доплувал Стоян до брега по залез и що да види – хората бързат да се изпокрият по къщите си, да не би да замръкнат и да налетят на разбойниците.

– Скрий се, момко, ако ти е мил животът! – казвали му млади и стари. – Който е останал на улицата по тъмно, бял ден не е видял.

„Тъй ли!“, рекъл си Стоян и се изтъпанчил насред площада. Изчакал всички да се изпокрият пък запял с цяло гърло. И в другото село да били разбойниците щели да го чуят! Не минало много време и цялата банда, начело с Главатаря, се стекла на площада да види кой е тоя луд смъртта си да вика.

– Ти, момче, кое си? – дрезгаво му креснал Главатарят.

– Стоян.

– Не знаеш ли кой съм аз?

– Знам! И искам да те предизвикам в стрелба с лък! Ако ти победиш, ще ти стана слуга. Ако аз победя, ще оставиш града на мира, ще си тръгнеш от тук с бандата си и никога повече няма да се връщаш!

Прихнали всички да се смеят, а Главатарят почервенял от ярост.

– Дадено! Приемам предизвикателството! Но ако ти загубиш, ще ти взема живота!

Приготвили лъковете, нарисували мишена на едно дърво на десет преки от площада, толкова далеч, че се виждало тънко като игла.

– Първо ти, Главатарю! – казал Стоян.

Главатарят вдигнал лъка и даже без да гледа, пуснал стрелата. Всички отишли при дървото да видят – в центъра на мишената, стрелата била побита до половината.

– Хайде да те видим сега тебе! – самодоволно казал Главатарят.

Стоян вдигнал лъка пък почнал да се суети. Изпуснал стрелата, турил я наопаки, пък после едвам я закрепил в тетивата. Като се натъкмил, обърнал се с гръб към дървото и опънал лъка.

– Не! Не е натам мишената!

– А? Къде беше?

– Натам! – махнал с ръка Главатаря.

Стоян се завъртял на другаде като човек, който недовижда.

– Натам! – креснал Главатаря и взел да сочи с ръката, на която бил пръстена.

Стоян пак се завъртял.

– А? Там ли? – и присвил очи уж да види по-добре.

– Ти, кьорав, с лък ще ме предизвиква! Натам, бе, пускай стрелата и да свършвам с тебе!

И докато сочел, а рубинът проблясвал на последната дневна светлина, Стоян пуснал стрелата и му откъснал пръста с все пръстена. Ревнал Главатарят от болка и изненада и докато всички се окопитят, Стоян грабнал пръста с пръстена, завтекъл се и се покатерил на един покрив. Измушил пръстена, надянал го и докато разбойниците се суетели, той поставил стрела в тетивата и прострелял Главатаря право в сърцето.

Като видели Главатаря си мъртъв, разбойниците се разбягали в паника, а Стоян креснал от покрива:

– И да не се връщате, негодници! Хайде, хора, излизайте! Няма вече от какво да се страхувате. Главатарят е мъртъв, разбойниците побегнаха като мишки. Излезте и празнувайте! А от утре живейте в мир и сговор в този град, който принадлежи на вас!

Наизлезли хората и цяла нощ празнували с музика и танци. Черпили се едни други с кой каквото имал в дома си. Благодарили на Стоян един през друг, дарове искали да му дават, но той всичко отказал. Само пръстена запазил за себе си.

СТОЯН И ХАЛАТА

От този ден нататък Стоян станал бранител на онеправданите. Където срещнел злодейство, наказвал злосторника и правдата възтържествувала.

Прочул се той с добрината и справедливостта си и най-вече със своята непобедимост пред лицето на злото и хората взели да го търсят да го молят за помощ, когато се видели в нужда от закрилник.

Един ден при него дошли пратеници от царя на едно малко царство. Там се вихрела свирепа хала. Нито унищожавала посевите, нито грабела имането им, само крадяла децата им. В мига, в който нейде из царството се родяло бебе, халата на часа връхлитала, наставал мрак и след него нямало ни следа от пеленачето. Скръб налегнала тези земи, отчаяли се хората, в страх битували, без надежда, че могат да оставят потомство.

По това време царицата била бременна и всеки момент щяла да роди и затова царят проводил пратениците да дирят помощ от Стоян.

Довели го те пред царя, а той с примирен глас му казал:

– Чул съм, момко, за тебе и за твоите геройства. Голямо благо си донесъл по света, добро е сърцето ти. И аз сега като брат те моля, помогни ми да опазя чедото си, наследник да оставя!

– Ще опазя детето ти, царю! – рекъл Стоян.

В денят, в който родилните болки на царицата започнали, Стоян застанал на пост пред покоите й и зачакал халата да се появи. Бил приготвил до себе си меч, сигурен, че щом се мерне чудовището, мигом ще го съсече.

Щом новороденото надало първия си вик, навсякъде притъмняло. Стоян грабнал меча и го размахал в непрогледния мрак. Усетил леден лъх, настръхнал и взел още по-отривисто да сече тъмата. И тъкмо си помислил, че ударил нещо твърдо, когато светлината се върнала и той открил, че е промушил не друго, дървената ламперия. Чул се писък, последвали го отчаяни викове, суетня, плач. Новороденото било изчезнало.

С оборена глава Стоян се изправил пред царя и му рекъл:

– Не успях да опазя чедото ти, царю, провалих се.

– Пред тази хищна хала и царя и пъдаря са равни. Никой до сега не е успял да опази новороденото си, защо аз да мога?…

Тръгнал си Стоян от двореца със свито сърце. Горчивина го налегнала и той отишъл на морския бряг да потърси покой и утеха. И както седял на една скала и се корял, че не му стигнала вълшебната сила на пръстена да опази детето, дочул глас.

– Момко! Момко!

Озърнал се той и що да види – викала го костенурката, която спасил от рибарските мрежи.

– Не тъгувай, момко! Задето ми спаси живота, аз сега ще ти кажа как да победиш халата! Тя с меч не може да бъде съсечена, нито със стрела пронизана. Безплътна е тя и безсмъртна. Но може да бъде уловена. Тя живее на един остров навътре в морето. Никой кораб не плава до там, защото остър риф го обгражда. Там е палата на халата, в него държи дечицата. Тя се храни с тяхното любопитство. Докато те са любопитни и искат да узнаят какво има по белия свят, да видят чудесата му, да учат и да играят, тя ги държи живи. Ако някое дете спре да бъде любопитно, халата го изхвърля от палата и то загива на усойния остров. Ако искаш да победиш халата, трябва да подмамиш любопитството й.

Светнало лицето на Стоян, подсмихнал се, пък с леко сърце легнал и спал дълбоко и непробудно цяла нощ. На заранта скочил в морето и заплувал към острова на халата. Девет дни и девет нощи плувал, додето вълните го изхвърлили на каменистия бряг, точно пред палата на халата.

Пред портата видял една делва с капаче, поставена там за украса. Отишъл той и взел да я разглежда.

– Брей, брей! Какъв хубав дом ще стане от тази делва! – взел да нарежда той на висок глас, – Ще си живея на широко като цар! Ах, щастливец съм да си намеря къща като тази!

Чула го халата, пък отишла да види що за чудо се случва пред портите й и като видяла Стоян да се любува на делвата, прихнала да се смее:

– Ти, човече, си не само луд да дойдеш на този остров, но си и глупав! Не виждаш ли, че и единия си крак не можеш да вкараш в тази делва?

– Как да не мога! Та аз от нея излизам! Вътре – простор! – казвам ти! На, влез да видиш да се увериш и ти! – отвърнал Стоян и повдигнал капачето.

Халата, която била преяла с детско любопитство, хич без да се помае скокнала в делвата и нали била безплътна, цялата се побрала. А Стоян само това и чакал, хлопнал бързо капачето и го овързал с ризата си да не можа да се отвори отвътре. После нарамил делвата и я метнал в морето, на дъното да си остане проклетницата.

Окрилен от победата си, Стоян се завърнал в палата на халата. Там открил отвлечените дечицата – от пеленачета до малчугани. Намерил и царския син, здрав и румен, да гука от радост. Запретнал тогава Стоян ръкави и захванал да строи сал, с който да върне децата обратно в царството. Девет дни и девет нощи редил Стоян сала, привързвал огромни греди една за друга, платна от дворцовите завеси съшил. Като приключил, едно по едно пренесъл дечицата и с попътен вятър отплувал от острова.

В царството настанала небивала радост, празнували и пирували, храната си с щастливи сълзи прокарвали. А царят, в знак на благодарност, рекъл на Стоян:

– Задето върна щастието по нашите земи, искам да ти дам един чуден дар. От поколения в съкровищницата ни се пази ей тази стъкленица. От баща на син се предава, да бъде изпито съдържанието й само във времена на голяма несрета. Но ти от нея ни избави и затова искам да ти я даря в знак на безпределна признателност. Който изпие отварата в тази стъкленица, ще стане всезнаещ, най-мъдър сред живите, вещ по всички въпроси. Непобедим си и добро сърце имаш, нека си богат и с мъдрост!

Приел Стоян царския дар, изпил съдържанието и сякаш пред очите му просветнало, провидял дълбокия смисъл във всяко нещо и се изпълнил с познание. От този ден нататък още по-търсен станал Стоян. Викали го от едно царство в друго да разрешава най-заплетените вражди, да сочи кое е правилно, когато съдиите не могат да отсъдят, да съветва царе и царици как да управляват с мъдрост.

СТОЯН И ОТРОВНИТЕ СТЪРШЕЛИ

Един ден Стоян се оказал в столичния град на една далечна земя. Бил повикан посъветва царя как да спре войната със своя съсед. Но като тръгнал да си ходи, чул страшна врява от главната улица. Приближил се да види какво се случва и попитал един човек от тълпата:

– Наказваме една непрокопсаница, уважаеми чужденецо – рекъл му човечецът – Тръгнала да бяга от мъжа си! Биел я, мъчел я. Хубаво, но на такъв е случила! Съдба! Ние по нашите земи не им даваме на жените да шават много, да своеволничат. Жената мъжа си трябва да слуша!

През това време точно покрай тях тичайки с препъване минала жената-бегълка. А подире й – рояк стършели.

– Когато някоя жена се опита да побегне от съпруга си или да му изневери, Жрецът пуска подире й отровни стършели. Адска смърт е това, дълга и мъчителна. Но какво друго заслужава една такава непрокопсаница?

Едва що зърнал лицето й, Стоян на мига се влюбил. Сърцето му силно забило и макар мъдростта му да се опитвала да го обуздае, той решително разбутал хората, догонил жената, грабнал я на ръце и тичешком я отнесъл в гората. Подире им стършелите ядно жужали и аха да ги достигнат, когато той се шмугнал с жената в хралупата на едно старо дърво. Крили се те в корубата на дървото, докато стършелите се разпилели. Но когато се осмелили да се подадат навън един останал стършел забил жилото си в челото на Стоян. Жестока болка го пронизала до кости, завил му се свят.

Жената му рекла:

– Ти ми спаси живота, а ще дадеш своя! Кажи ми, момко, как да ти помогна?

– Помогни ми да стигна на брега на морето. – помолил той.

Облегнал се на рамото й и поели натам.

На брега го чакала костенурката и с тъжен глас продумала:

– От самото дъно чух, че си в опасност и идвам да ти се притека на помощ. За тази отрова тук цяр няма. Само на обична почва може да намериш сила да се излекуваш. Седнете на гърба ми и аз ще ви отнеса до онова пристанище, от което някога отплава. Но само толкоз мога да сторя.

Седнали на гърба на костенурката и тя ги понесла през морета и океани. Три дни и три нощи се носили по вълните и накрая пристигнали в пристанището.

– Тук те оставям, момко, и дано намериш обична почва и животът да не те напусне!

Сбогувал се Стоян с костенурката и после се обърнал към жената:

– Приятелко, ако искаш да ми спасиш живота, подкрепяй ме да стигна до колибата на една веща жена. Тя някога ме проводи на този дълъг път и само тя ще знае как да оздравея.

Подпрял се на рамото й Стоян, отслабен и измъчен от отровата в кръвта си и поели към колибата на вещата. Девет дни и девет нощи крачили, едва местели крака от умора, но накрая стигнали.

СТОЯН И ЯБЪЛКОВАТА СЕМКА

Вещата ги чакала на прага и кършела ръце.

– Хайде, момко, за малко да не стигнеш, да не останеш сред живите.

– Помогни ми – със сетни сили замолил Стоян.

– Помниш ли онази ябълкова семка? Пазиш ли я?

– Пазя я, тука, до сърцето!

– Ха, тогава бърже дома да идеш и в градината да я посадиш. Дърво ще порасне от нея. Откъсни я и я изяж с обичните си и тогава отровата ще победиш, сред живите ще останеш. Но ако няма с кой да споделиш ябълката, Черната ще те вземе! Хайде, момко, наслука! И живота и здравето ти са в тази семка!

Едва докретали двамината до родната къща на Стоян. Намерили я запустяла, а в двора още стърчало ябълковото дърво, криво от годините, без ни един плод.

Разровили пръста и едва що зарили ябълковата семка, тя покълнала и тънко стебълце се показало над земята. Пред смаяните им лица се превърнало в крехко дръвче и една ябълка узряла в клоните му. Скъсала я жената и я поднесла на Стоян. А той й рекъл:

– Майка и татко отдавна са си отишли, нямам си никого на света, освен тебе. Не знам дали ме обичаш, но сподели този плод с мене.

Срязала жената ябълката, половината дала да Стоян, а другата взела тя. Изяли я без дума да си кажат и останали да се гледат, докато лицето на Стоян не върнало цвета си и той разбрал, че при живите ще остане.