N.

728 386 Ана Вълева

– Знаете ли какво е imago? – попита той след като внимателно се приближи, поздрави учтиво и се усмихна. На пръв поглед изглеждаше доста по-възрастен с прошарената си коса, но лицето му беше младо, очите бистри, а бръчките бяха само между веждите.

– Сексуалната зрялост на насекомото след метаморфозата или идеализираният образ на родителя, съхранен от детството? Кое ви интересува?

– Каква забележителна интелигентност!  – усмивката му се разшири и застина. С поверителен тон той продължи – Аз имам едно изследване… Работя над него в последните години. Искате ли да го видите?

~

Дина не можеше да заспи. Беше се вторачила в стъклото на вратата на стаята, в която беше леглото й. През матираната повърхност се процеждаше синкава светлина, примигваща, ту по-слаба, ту-по силна. Идваше от спалнята на Илиян, който винаги оставяше вратата отворена защото се страхуваше, че ще се задуши.

По светлината тя разбираше, че Илиян отново пише с някого през телефона си и от това коремът й се напълни с горещи въглени. Отдавна подозираше, че има афера, но не смееше да го конфронтира. Задоволяваше се с това да претърсва дрехите му, уж за да не изпере нещо, останало в джобовете, преравяше чекмеджетата на кабинета му, когато го нямаше, в търсене на улики и надничаше в екрана на компютъра му, когато съвсем случайно минаваше зад гърба му… Нищо. Само побъркващата мисъл, че има друга жена.

Понякога си мислеше, че трябва само да се добере до този проклет телефон, който Илиян винаги поставяше близо до себе си. Той беше параноик. Абсолютно убеден, че всички искат да достигнат до неговото изследване, той поставяше пароли на всичко. И за по-сигурно – различни. Имаше дори файл, в който ги пазеше. И той беше с парола.

Дина не беше гениална, но умееше да свързва точките и една вечер, когато пиха повече вино по повод негова публикация в едно значимо френско научно издание, той се пошегува изцяло в свой стил:

– Ех, мила моя, всичко е вълшебни думи и лични номера!

Вероятно й го каза без да иска. За него винаги щеше да си остане секретарката, която набираше научните му трудове. Но тя запомни тази привидно незначителна фраза.

След известно време бледата светлина угасна и Дина остана в тъмното. Полежа с отворени очи, опитвайки да угаси въглените в корема си, повъртя се, поплака и накрая заспа.

Събуди се с мрачна решителност. Когато Илиян влезе в банята и водата от душа потече, тя се устреми към спалнята му, грабна телефона, отвори го и написа в полето за паролата 5377. „Ще ти дам едни лични номера!“, помисли си тя победоносно, когато екранчето се отключи. Бяха последните цифри от ЕГН-то му. Много ясно, че няма да използва датата, а онова, което си мислеше, че само той би се сетил да употреби.

Усещайки бумтенето на кръвта в ушите си, тя натисна иконката за съобщения.

Беше най-отгоре. N. “Обичам те“, беше написал Илиян в отговор на „Липсваш ми“. Устата й пресъхна. Ушите й започнаха да бучат и тя се задъха. Сложи телефона на мястото, на което беше, внимавайки да е в същото положение, в което го беше оставил.

„N. Коя е N.?“

Отиде в кухнята. Опитваше се да овладее треперенето на ръцете си, да държи лицето си приветливо-неутрално,  да диша равномерно… А защо просто да не му каже, че знае всичко? Защо да не натика доказателството в лицето му?…

Тя започна да вади портокали от кошницата с плодове. Подреди ги до мивката. Извади дъската за рязане и нож. Включи сокоизстисквачката. Разряза един по един четирите портокала и започна бавно да ги цеди, вторачила невиждащ поглед във въртящата се машинка.

Илиян се беше настанил във фотьойла до малката стъклена масичка, на която Дина постави чаша сок за него. Тя държеше своята чаша без да отпива и търсеше следи по частите от тялото му, които халатът за баня оставяше непокрити, когато той й каза:

– Днес нали не си забравила за групата? Ще дойдат в 4ч.

„Нина! N.“

– Не съм. – Отвърна Дина и се върна в кухнята, за да може да мисли на спокойствие.

„Значи така! Много била умна, голям потенциал… Под гърлото! Там й е потенциалът! И под кръста!…“ Горчивината я заля толкова силно, че реши да се скрие в банята под предлог, че ще си вземе душ. „Какво клише! Да се крия в банята да плача! Направо съм жалка!“

Съблече се и се изправи пред огледалото. Тя не беше неприятна за окото, но едновременно с това съвсем не привличаше погледите. Беше твърде висока за жена: 185 см. Беше по-висока от Илиян. С годините беше развила онзи навик на хората, които стърчат над другите – да се прегърбва, за да се сниши. Възслаба, с бледа кожа, с коса без блясък, защото от години я боядисваше в някакво неопределено червеникаво, тя изглеждаше по-възрастна от годините си. „Никога не съм била хубавица. А и той не се ожени за мен за това.“ Дина беше секретарка на Илиян цели 5 години, през които никога дори не й беше намеквал, че има интерес към нея. Той самият беше красив мъж, макар и преждевременно побелял и леко напълнял. Имаше онази аристократична осанка, наследена от времето, когато беше учил във Франция и Италия. Умееше да рецитира Байрон в оригинал и знаеше как да поднесе чаша вино към устните си по начин, изразяващ безупречни маниери. А тя беше провинциалистка. Той й казваше, че е селянка, когато я виждаше да се полива с чай, докато поставя чашката в чинийката. Но той все пак й беше предложил да се оженят. Какъв фарс!

В 2ч. започна да пече сладки. Искаше да покаже на малката мръсница, че този мъж живее в къща, в която се грижат добре за него. Тази група се състоеше от най-добрите студенти на Илиян. Когато забележеше, че някой има потенциал, той го канеше в групата. Събираха се всяка събота следобед за няколко часа и обсъждаха различни теми, надхвърлящи капацитета на обикновения студент. В момента в нея участваха трима третокусрници, един второкурсник и Нина, която беше в първи курс. Още когато започна да идва у тях Дина не я хареса. Беше руса, облечена по последна мода и винаги с грим. Имаше големи сини очи, които подчертаваше с очна линия и спирала. Не слагаше червило и така оставаше на ръба между невинността и изкушението. Как не се беше сетила по-рано!

В 3:20 сладките бяха готови. Подреди ги внимателно в една декоративна чиния и я постави на малката масичка в кабинета на Илиян. Целта на сладките беше да привличат вниманието към албума, уж случайно забравен на етажерката до масичката. Беше стар, с кожена подвързия, завързана с лилава връв. Илиян го ненавиждаше – напомнял му за социализма. Дина харесваше да разпечатва снимките и да ги лепи по страниците от черен картон. Обичаше да надписва отдолу какъв е поводът и да добавя забавен (според нея!) коментар. В този албум се подвизаваха трите снимки от сватбата им.

В 4 без 10 пръв на вратата звънна Никола, вторкурсникът. Той винаги подраняваше, но Дина нямаше нищо против, защото беше такова усмихнато и остроумно момче, винаги й правеше комплименти и я разпитваше как е.

– Здравейте! Аз малко подраних, извинявам се! – избъбри той фразата, която използваше всеки път. – Днес сияете! Какво се е случило с вас?

– Здравей, Никола, влизай! Благодаря ти много! Същата съм си! Кой знае какво ти се привижда… – в действителност Дина се беше гримирала и специално си издуха косата със сешоара, за да й придаде поне малко обем. Беше сложила и парфюм от шишенцето с розова панделка, което беше получила като подарък след една от командировките на Илиян. – Но казват, красотата била в очите на гледащия.

– Освен когато не е! – остроумно добави Никола.

Илиян се появи от другата стая и тримата се запътиха към кабинета.

– Сладки! – възкликна Никола и се устреми към чинията. Едва стигнал до местонахождението им и видя албума.

– О, това са снимки от вашата сватба!

Илиян сбърчи вежди.

– Този албум защо е тук?…

На вратата се позвъни – Нина.

– Здравейте! Как сте? Много сте хубава днес, Дина! – заговори устата без червило.

– Добре съм. Заповядай, Нина. – демонстративно делово отговори Дина и почти я изтика към кабинета.

Никола държеше албума, отворен на сватбените снимки и се смееше. Илиян едва прикриваше раздразнението си, пристъпваше от крак на крак и побутваше разни листа по бюрото. Нина нямаше избор освен да попита за снимките.

– Колко романтично! Изглежда почти като Прованса!

– Да… – възползва се от ситуацията Дина – Бяхме млади и влюбени… Оженихме се съвсем спонтанно!

– Млади – да… – измърмори Илиян. Дина го погледна с отработения поглед „нежен укор“, репетиран за подобни случаи и излезе от стаята. Беше доволна, че е обърнала внимание на брака им, макар и добре да знаеше, че той беше всичко друго, но не и плод на дълбоки чувства. Поне не и от страна на Илиян.

На вратата се появиха двама от третокурсниците (третият нямало да дойде), миришейки силно на готвено. Явно идваха от заведение с лоша вентилация и вероятно двойно по-лоша кухня. Миризмата я върна във времето, когато с Илиян се връщаха от конференция в провинцията и спряха да хапнат в кръчмата на някакво село. Предлагаха леща, свински пържоли и мляко с ориз. Масите бяха застлани с мушама на розички, като фон звучеше черно-бял телевизор, в който няколко старци се взираха унесено и посръбваха ракия.

– От 5 години работим заедно. И двамата сме сами. На колко години ставаш? – беше подхванал Илиян неочаквано.

– 37 – беше отвърнала Дина без да знае накъде отива разговора.

– А аз – на 39…

Помълчаха още малко. И така, над купата с леща, Илиян й предложи:

– Защо да не се оженим?

Дина онемя от изумление. Не смееше да диша, защото от години имаше чувства към него, които усърдно прикриваше. Набираше работите му, водеше записки, подреждаше изданията, отпечатали статиите му и никога не си беше помисляла, че този аристократичен мъж, който знаеше латинските названия на насекомите би я забелязал – нея, провинциалистката, която тайно четеше романчета на „Арлекин“…

– С теб се разбираме като работим заедно. Защо да не станем добро семейство? Ще имаме дете и ще го гледаме без емоциите на родителите, събрали се по любов. Ние ще се съберем по разум. – „И сърце!“ добави тя наум, но не издаде задоволството си.

– Ти сигурен ли си…

– Сигурен съм.

И те се ожениха. Всички си помислиха, че Дина е бременна. Но това се случи едва след година. Скоро след роклите и снимките, Дина разбра с горчивина, че бракът по разум не включва много ласки. Илиян своевременно я уведоми, че той не може да спи с някого в едно легло, и затова ще имат отделни спални. Правиха секс 4 пъти преди тя да забременее и никога повече. Дъщеря им Дара беше на 7. След няколко неловки опита, в които той неохотно получаваше нейното внимание без да й отвръща, Дина се отказа.

По разум или не, Дина нямаше никакво намерение някой да й отнеме гордостта да бъде „омъжена“. Отиде да вземе Дара по-рано от урока по цигулка, за да се върнат преди сбирката на групата да е приключила. Беше решена да обезпокои морала на първокурсничката. Затова изпрати Дара с цигулката в ръка да помоли баща си да й смени магаренцето с ново (макар на старото да му нямаше абсолютно нищо). Момиченцето влезе срамежливо и се опита да повтори думите на майка си, но понеже всичко й беше неестествено, се обърка по средата на изречението, остави цигулката и магаренцето на пода и изтича обратно. Студентите се разсмяха, а Нина възкликна:

– Каква малка принцеса! Красавица!

„Моето дете. Моето!“ помисли си Дина като чу това, „Нашето.“

Групата си отиде, а Илиян, едва сдържайки гнева си, се извини, че има нужда от чист въздух и излезе.

Първоначално Дина беше доволна, че му е дала урок и е показала на онази никаквица, че тук си има работа със Семейство. Как смее да съсипва Семейство?! Но когато мина 10ч. и Илиян не се прибра, я налегнаха угризения. Притеснена, тя му звънна по телефона и му остави гласово съобщение да купи мляко, ако му е по път. Зачака да й се обади, но в 12 все още нямаше обаждане. Дара спеше отдавна, а Дина се беше свила на дивана в хола, обвила краката си с ръце и се поклащаше напред-назад. Умът й препускаше. Ами ако е с нея? Ами ако с тези свои сцени днес само го беше тласнала да… А ако поиска развод?…

Тази мисъл така я уплаши, че тя стана от дивана и започна да снове. Чехлите й тракаха по паркета. Внезапен шум на нещо съборено я накара да спре. Идваше от долния етаж. Апартаментът отдолу също беше техен. Но в него не живееше никой!

Дина се спусна към терасата, отвори вратата и се наведе през парапета – светеше! Значи той е бил там през цялото време! С нея!… От кога се срещат под носа й? Как не ги е чула? Дина хукна към входната врата, спусна се по стълбите и целия вход екна от тракането на чехлите й. Натисна бравата на долния апартамент. Беше заключено. Чу вътре стъпки и шъткане… Там са! Хукна обратно нагоре за ключа – знаеше, че има ключ – някъде – къде беше? Влетя в кабинета на Илиян и започна да рови в чекмеджетата. Дара се събуди и започна да я вика:

– Заспивай, маме… – Но Дара продължи да вика и накрая се разплака.

Дина изтича в детската и застанала в касата на вратата с разчорлени коси ядно изшътка. Детето млъкна на секундата.

Дина хлопна вратата и спря насред коридора. Чу асансьора. Някой се опитваше да си тръгне. Затича се към хола, халатът й се вееше. Удари се в масичката. Трябва да ги хване докато излизат от входа. Искаше да кресне от петия етаж, че знае. Ето го Илиян – на улицата, а до него… под оранжевата светлина на уличната лампа… Кой е това? Тя се блъсна в парапета на балкона, твърде дългото й тяло се изстреля напред и полетя.

Последното, което видя беше Никола.