Не-азът – схематичен и ограничаващ

Не-азът – схематичен и ограничаващ

Не-азът – схематичен и ограничаващ

2283 1654 Ана Вълева

Когато човек започне да експериментира с дизайна си, неминуемо се сблъсква с една основна дилема:

изправен е пред възможността да изживява автентичната си природа, която лежи в дефинициите му, и едновременно с това е подложен на обуславянето в белите пространства в картата си, отдалечаващо го от истинската му същност.

Следвайки Стратегията на Типа си и вслушвайки се във Вътрешния си Авторитет, бавно, но сигурно се приближаваме към себе си. Но онова, което помага в този процес е осъзнатостта за това как работи натрупаната обусловеност в нас.

Обуславянето е онова, което се случва, когато срещнем човек, който има дефиниция там, където ние сме отворени или когато планетите ни донесат подобни активации.

В тези моменти преживяваме оказалите се дефинирани центрове или портали по един интензивен начин, усилвайки усещането, заради обострената си чувствителност там. Това би могло да бъде доста некомфортно преживяване и да имаме желание да се предпазим от него.

Обуславянето започва още в утробата на майката и в ранното ни детство изиграва определяща роля. Преживявайки неочакваните обрати в настроенията на родител с дефиниран Слънчев Сплит, детето може да се усети изключително несигурно понеже никога не знае в какво настроение ще завари родителя си и от каква емоция ще е продиктувана реакцията му. Детето започва да развива предпазливост, да внимава какво ще каже, стремейки се да не предизвика негативната емоционална реакция, научава се да показва онова поведение, което не води до гняв, привиква да не разкрива собствените си чувства и заживява в два плана – един за пред хората и един за пред себе си. Изправено пред предизвикателствата, отправени от дефинираното Его – „Само толкова ли можеш? Виж какви оценки изкарва Петър! Не ме излагай пред хората!“, детето започва да се опитва да се докаже, за да заслужи родителят с дефинирано Его да се гордее с него, привиква да се сравнява и то в свой ущърб и да се опитва да компенсира усещането за малоценност, полагайки неимоверни усилия да постигне високи резултати и по този начин да се докаже…

Във всеки един недефиниран център, който е подложен на обуславяне, започваме да развиваме компенсаторни стратегии.

Чувстваме се непълноценни в него, понеже не можем да разчитаме на постоянно проявление. Недефинираните центрове функционират непостоянно. Има дни, в които някой с недефиниран център на Егото ще разполага с воля, но често ще му се случва да иска да използва волята си и тя да не бъде там. Това непостоянство ни кара да свръхкомпенсираме. Например, при недефинираното Его може да развием стратегията неистово да се опитваме да се докажем, полагайки повече усилия от необходимото и бидейки свръхкритични към себе си. Тази стратегия ще се включва у нас всеки път, когато някой ни отправи предизвикателство или ни постави в конкурентна среда.

В опитите си да се справим с натиска на обуславянето, във всеки един недефиниран център от малки започваме да си изработваме репертоар от стратегии.

Те са ни били от помощ и са сработили някога, когато сме били мънички и уязвими. Те са станали нашата броня, която ни пази от стрелите на света. Но те се превръщат и в наш затвор и ни сковават в хватката на заучените реакции и умъртвяват самата ни същностна жизнена сила.

Всички подобни компенсаторни стратегии обобщено можем да наречем Не-аз или Не-себе си, понеже те ни ограничават във възможността да бъдем автентичен израз на своята истинска същност.

Не-азът е схематичен, задвижван от страх и ангажиращ ума в постоянно прогнозиране каква стратегия да употреби, за да постигне или избегне едно или друго последствие.

В своята схематичност, не-азът напомня на сянка. Не можете да различите лицето, цвета на очите, фините бръчици на устните или формата на ноктите. Има само общ контур на същество, но не можете да го оприличите на никой конкретно.

Без осъзнатост, човек често преживява повечето от времето в опростеното двуизмерно пространство, в което отговаря на познати стимули със заучени реакции, а жизнената му сила живее в подчинено състояние, ограничена от компенсаторните стратегии.

За да дадем свобода на изявата на собствената си същност, трябва да се изправим пред сянката си. Срещите с хората, които ни обуславят в недефинираните ни центрове, са възможности да изследваме какви са заучените ни реакции, как сме свикнали да се справяме с въздействието, което ни оказват, как компенсираме онова, което усещаме като своя слабост. И когато знаем, че имаме едно или друго заучено поведение, самонаблюдавайки се, можем да се уловим в крачка и да позволим на негово място да се прояви автентичната ни природа.