За какво си мислиш?

За какво си мислиш?

2283 1654 Ана Вълева

В системата за дизайна на човека често говорим за Вътрешния Авторитет като начин за взимане на решение. Той е онзи механизъм в нас, който ни указва кое е коректно за нас, коя е нашата посока, кои са съществата, които принадлежат в живота ни и кои места и дейности са правилни за нас. В началото на процеса си хората обикновено споделят, че срещат трудности в това да разпознават, да се вслушват и да следват Вътрешния си Авторитет. Това е така, понеже сме приучени да взимаме решения чрез ума си – да мислим за нещата, да ги претегляме интелектуално в термините на плюсове и минуси, да търсим ментално как да постъпим правилно. Но умът не е устроен да взима решения – той е атрибут на пасажера, на Личността, който е тук, за да бъде само свидетел на процеса, да наблюдава и осмисля преживяванията ни в илюзията на майа и по този начин да развива потенциала си за осъзнатост. Той е съвършено устроен за измерване на илюзията – да забелязва какво се случва, да разпознава моделите и да осмисля и концептуализира, за да може след това да комуникира осъзнатото.
Но вместо това, умът ни, пътникът на задната седалка, се опитва да направлява движението ни и да определя посоката, скоростта и дори самото функциониране на превозното средство. Той е неспокоен в своята роля на зрител и безспирно прави безуспешни опити да вземе контрола. Онова, което му създава огромно напрежение, е непредсказуемостта. Оказвайки се отново и отново пред болезнените последствия от едно или друго решение, той си обещава: „Другия път ще е различно! Ще направя това и това и следващия път ще се справя!…“. Уви, нито едно решение, взето с ума, не може да ни доведе до удовлетворение, успех, въздействие или изненада, а само към поредната порция фрустрация, горчивина, гняв и разочарование.
Умът има свойството да се загнездва в белите пространства в картата, опитвайки се да измисли как да овладее непостоянството, което забелязва там. Той е склонен да мисли за темите на отворените центрове и да се безпокои. Преживява обуславянето в тях като тревожни симптоми за опасност, която трябва да бъде избегната.
Недефинираният Коренен център ще тласка ума да мисли за спешността, тревожейки се как да надбяга времето. Ще опитва да накара нещата да се случват по-бързо – да осъществи професионалните си амбиции по-бързо, да започне нещо ново веднага, да реализира мечтите си незабавно, да удовлетвори материалните си нужди на мига… Поставен под стрес, ще се опитва да вземе решение, което още не е завършено, ще се втурне да се бори с неща, с които няма никакъв смисъл да се бори или ще направи прибързани критични преценки. Умът ще преживява нещата като неотложни и ще пришпорва тялото да бърза до изнемогване. Понеже умът постоянно се занимава с темите на отворените центрове, ние започваме да ги възприемаме като нормални – това са нещата от живота. Колко хора възприемат стреса като неизбежен и дори обичаен спътник в ежедневието си?
Недефинираният Далак ще подклажда в ума страхът за нашето материално благополучие. Мислите ни ще са наситени с безпокойство за утрешния ден, за това дали ще разполагаме с достатъчно ресурси за себе си и семейството си, за това какво ще е материалното ни състояние. Умът ни ще търси как да манипулира хората около нас, за да гарантира успеха ни, ще се съмнява в това дали можем да реализираме потенциала си, дали имаме достатъчно дълбочина в уменията си или ще бъдем обречени на провал. Тук мислите ни могат да бъдат заети с един популярен страх от авторитетите на работното ни място – дали няма да ни санкционират или да загубим работата си? – и по какви начини онези, които са в позиции на авторитет могат да заплашат нашето благополучие, когато не сме съгласни с тях или ги предизвикаме. Колко пъти сте ставали свидетели на това как хората около вас вършат неща, които не желаят, движени от страха да не изгубят работата си? Умът, мислейки през страха за материалното ни благополучие, може да ни убеждава, че трябва да останем на работно място, което отдавна не ни носи нищо друго освен незадоволителна сума всеки месец, само защото е сигурно. Той ще ни държи в оковите на нещата, които ни вредят, с довода, че поне е познатото зло.
Често хора, които имат дефинирани центрове на Главата и Аджната са склонни да разчитат на менталните си построения и да се доверяват на ума си да измисли решение. Но дали тези центрове са дефинирани не прави менталните решения верни. Когато са дефинирани, ще имаме един повтарящ се начин на мислене за нещата и може да се чувстваме убедени в правотата на идеите, плановете или хрумванията си, но това не им дава статута на решения, които са коректни за нашия живот. При недефинирани Глава и Аджна ще има още две места за загнездване на непостоянните и променливи мисли, в които ни се иска да сме убедени, но не сме и се стремим да го прикрием.
Умът ни е устроен да мисли и нищо не може да го спре. Но можем да му отнемем правото да взима решенията в живота ни като дадем тази привилегия на своя Вътрешен Авторитет. Ролята, предвидена за ума е да бъде Външен Авторитет и да служи на другите. С времето, колкото повече остава в позицията на наблюдател, той развива способността си да забелязва и осмисля. Осъществяването не неговата роля е залегнало в усъвършенстването на потенциала за комуникация, в която няма „правилно“ и „грешно“, а само безкрайният спектър от гледни точки и перспективи.